четвъртък, 28 октомври 2010 г.

ИМА ЛИ ПАРАЛЕЛНИ СВЕТОВЕ?


Има паралелни вселени, който се пресичат, твърдят учени от Университет на Калифорния, Санта Круз Ако изобщо съществуват други Вселени извън тази, която познаваме, то те
могат да се пресичат, за разлика от успоредните прави. Макар, че в неевклидовата геометрия и успоредните прави могат да се пресичат. Познатата ни Вселена има размер от 93 милиарда светлинни години, или поне така твърдят учените, а възрастта й се изчислява на 14 милиарда години. Но съвременните теории смятат, че нищо не може да се движи със скорост по-висока от светлинната, т.е. за 14 милиарда години светлината ще измине точно 14 милиарда светлинни години. Тогава защо размерът на Вселената е 93 милиарда светлинни години? Хипотезата, която предалагат физиците, за да обяснят това несъответствие, е свързана с т.нар. „инфлационно разширяване на Вселената”. Според тази идея в ранните етапи на Големия взрив Вселената
се е разширявала много по-бързо, отколкото сега. Но това пък по никакъв начин не обяснява защо „младата” Вселена се е разширявала с бесни темпове, а по-късно по неизвестна причина е започнала да се разширява с доста по-умерена скорост. Има една достатъчно безумна космологична идея, която дава отговор на този въпрос (всъщност доста от днешните общопризнати научни теории са изглеждали безумни в момента на появата си), която твърди, че Вселената всъщност продължава да се разширява с огромна скорост, а ние просто обитаваме един остров на стабилност. Именно този „мехур” на стабилност е нашата видима Вселена, а освен него съществуват безкраен брой други такива „мехури”. Тогава пък се появява въпросът как могат да бъдат открити доказателства за съществуването на други такива мехури, при положение, че те се намират извън пределите на собствената ни Вселена. Американците Антъни Агуайр от Калифорнийския университет в Санта Круз и Матю Джонсън от Калифорнийския технологичен институт смятат в своята статия, че може да се потвърди съществуването на друга Вселена, ако някога в миналото тя се е сблъсквала с нашата. На теория, ако такова сблъскване се случи, то би довело до унищожаване на континуума на пространство-времето и в двата „мехура”, което преведено на прост език значи, че не само човечеството би изченало, но и би се загубила и всяка информация в
четирите познати нам измерения, включително цялата информация за тези измерения. Агуайр и Джонсън обаче доказват, че в много редки случаи след сблъсъка могат да се съхранят три пространствени и едно времево измерение. И ако кривината на нашата Вселена е отрицателна, това би било потвърждение, че живеем в космически „мехур”, докато позитивната кривина на Вселена би опровергала тази идея. И дори нещо повече,
техните изчисления показват, че ако в миналото нашата Вселена е успяла да преживее такъв сблъсък, то следи от него би трябвало да са се запазили в някои особености на симетрията при микровълновото реликтово излъчване. Което принципно би могло да се измери със съществуващата апаратура и в момента. Най-неприятният извод, до който достигат повечето учени обаче е, че никога няма да можем еднозначно и с пълна
сигурност да потвърдим, че други вселени съществуват. Макар че самите автори на статията завършват с оптимистичното заключение: „С малко късмет, откриването на „други вселени”, концепция, която изглежда като научна фантастика, може да се крие зад ъгъла.” JOM COMMENT START
Sharing toolbar

ТИРАНОЗАВРИТЕ НЕ БИЛИ ХИЩНИЦИ


Тиранозаврите не са били хищници, както се считаше досега, а са се хранели с мърша. Това доказват следи от зъби по раменната кост на растителнояден динозавър, намерена в Монголия, информира списанието "Ню сайънтист". Хранителните предпочитания на Тиранозавър рекс представляват интерес на учените още от началото на 90-те години на миналия век. Някои от специалистите предполагат, че макар да са имали мощни челюсти, представители на този вид не са били ефективни хищници заради недоразвитите им предни крайници и твърде големи задни крайници. Следите показват, че огромен тиранозавър сръчно е отстранил месото от костта с дължина 90 сантиметра, докато по останалата част от скелета не е имало следи от нападение на хищник. Дейвид Хоун от Института по палеонтология и палеоантропология в Пекин, Китай, е категоричен, че това е сигурен признак за мършоядство. Следите, открити по костта на 70 милиона години, съвпадат с формата на зъбите на Тарбозавър. Това е азиатски динозавър, голям почти колкото тиранозаврите. Разпределението на следите им показва, че огромният динозавър старателно е късал
парчета месо. Това кара учените да смятат, че растителноядният динозавър вече е бил мъртъв, когато е бил нахапан от тиранозавъра, и заровен в речни наноси, откъдето се е подавал само предният му крайник. Голяма част от палеонтолозите, както и широката публика обаче вярват, че тиранозаврите са били страховити хищни динозаври.

Гробище на гладиатори изникна в Англия


Скелети без глави на около 80 римски гладиатори бяха открити в центъра на северния английски град Йорк, съобщи преди няколко дни вестник "Дейли телеграф". Британските археолози, които се натъкнаха на откритието, смятат, че са разрешили загадка на около 1 800 години. На такава възраст са обезглавените скелети. Останките на древните бойци са били под основите на разрушено фамилно имение от XVIII век. Първоначално учените смятали, че останките са на мъже от войските на император Септимий Север (193-211 г.), които били екзекутирани след извършения от сина му Каракала преврат. В последствие обаче специалистите стигнали до заключението, че скелетите са на римски гладиатори. По останките били открити многобройни следи от остри оръжия и зъби от лъвове или тигри. Резултатите от съдебномедицинските проучвания предполагат, че е разкрито единственото в света запазено гробище на римски гладиатори. "Много показателно е едно ухапване от голям месояден звяр - лъв, тигър или мечка. По всичко изглежда, че е получено на арената", казва служителят на Йоркското археологическо дружество Кърт Хънтър. Други важни доказателства на теорията за гладиаторите са белези от заздравели и незаздравели рани, причинени от оръжия. Повечето скелети имат характеристики, подходящи за гладиаторите - мощна структура и над средния ръст. Освен това учените установили, че едната ръка на всички убити е била по-силна от другата. Това е красноречив знак, че от ранна възраст те са били обучавани да си служат с големи и тежки оръжия. Телата са били погребани с известно уважение, а 14 от тях са положени заедно с предмети, които да им служат в отвъдното. Заедно с единия са погребани останки от конско месо, както и от кравешко и свинско, вероятно изядени по време на погребението.

САХАРА Е БИЛА ЗЕЛЕНА И ГЪСТОНАСЕЛЕНА ТЕРИТОРИЯ


Ново проучване доказа, че тя се е превърнала в пустиня след продължителна климатична еволюция Сахара се е превърнала в най-голямата и гореща пустиня на планетата преди около 2 700 години в резултат на много бавна климатична еволюция. До този извод стигна международен екип учени начело със Стефан Креплин от Института за доисторическа геология на Кьолн. По- рано се считаше, че промените в климата са били много резки и са се случили в относителен кратък срок от време.Според новото изследване, обаче, преди 6 000 години Сахара е била зелена, там е имало много дървета и езера. Този огромен район, по- голям от Австралия, е бил също така населен. Учените признават, че повечето от факторите, по които може да се определи в детайли превръщането на Сахара в пустиня, са загубени безвъзвратно. Те са направили своите изводи след изучаване на геоложките наноси, повдигнати от дълбините на една от най-големите вододайни зони Сахел- от езерото Йоа, на север на Чад. Учените са проучили щателно съдържанието на тези наноси, провели са многобройни геохимически анализи на частици от дървета и растения до настъпването на пустинята, както и останки на водни растителни и животински микроорганизми.Трудът на учените от Германия, Канада и САЩ по възстановяването на последните 6 хиляди години от съществуването на Сахара е публикуван в последния брой на американското списание Scientist. Той опровергава съществуващата теория за превръщането на тази част на Африка в пустиня преди 5 500 години, както и че процесът е траел само няколко века, като е сложил край на периода на влажния тропически климат. Според Стефан Креплин, езерото Йоа на дълбочина 26 метра продължава да се захранва от подземни източници, както това е ставало по време на влажния период на Сахара, който е започнал преди 15 000 години. Тези източници са в състояние да възстановяват изпаряващия се всяка година 6 метров слой вода в езерото.

ЛЕВИТАЦИЯТА Е ФАКТ !


Най-добри резултати в тази област постигат тези, които използват
методиката на йогите. Древните хора успявали да се издигнат на около 90 см от земята, защото… в това положение им било по-удобно да изпълняват религиозните си обреди.
За левитацията (летенето на хора във въздуха) не е писано и разказвано много, но в световната история и митология има много запазени доказателства за тази уникална способност – човек да се
отдели от земята и да полети. По тази тема разговаряме с изследователя Димитър Томанов.
- С какво ще започнете вашия разказ?
- В Източната митология отличителната черта на боговете била способността им да летят. Но и простосмъртните владеели това изкуство. В Индия
например такива уникални способности притежавали йогите, светите отшелници, маговете и факирите. В индийските специални ръководства (веди), което в буквален превод от санскрит означава “знание”, дори се съдържа практическо ръководство по левитация, своеобразно ноу-хау, което описва как човек може да стигне до такова състояние, че да се откъсне от земята. Но през изминалите векове значението на многото древноиндийски думи и понятия се оказало изгубено, затова е невъзможно тази безценна инструкция да се преведе на съвременен език. Що се отнася до древните хора, полетели във въздуха, то съгласно достигналите до нас свидетелства, те успявали да се издигнат на около 90 см от земята, т.е. два лакътя разстояние, както са го измервали тогава. Но което е най-учудващото, те не правели това, за да удивят някого със способностите си, а защото в това положение им било по-удобно да изпълняват религиозните си обреди.
- Ние сме чували, или по-скоро сме чели, че такива способности са имали хората в Тибет. Така ли е наистина?
-Да. Говорим за Древна Индия. А в древността и в Тибет са практикували левитация. В будистките текстове четем, че след като през 527 година от новата ера в тибетския манастир Шао Лин дошъл индийският основоположник на дзен-будизма Бодхидхарма, той научил монасите да контролират енергията на тялото си – това било задължително условие човек да полети. И самият Буда практикувал левитация, неговият наставник бил маг Саммат. Те с часове висели във въздуха.
- А как е в днешно време? Дали се е запазила тази, да я наречем, традиция и днес?
- Колкото и да не ви се вярва, и в Индия, и в Тибет изкуството на левитацията се е запазило до наши дни. Много изследователи-изтоковедци описват също и феномена “летящите лами”. Така например британската пътешественица Александра Давид-Неел със собствените си очи наблюдавала как на високопланинското плато Чанг-Танга един от будистките монаси, седейки неподвижно с подгънати под себе си крака, прелетял десетки метри, докоснал земята и отново се издигнал във въздуха, буквално като отскочила след силно изритване топка. При всичкото това, меко казано, невероятно движение, неговият поглед бил устремен в далечината, към така наречената “пътеводна звезда”, която в светъл ден би могла да бъде видяна само от самия него.
- Само на Изток ли са способни да “летят”?
- Левитацията била отдавна известна не само на Изток, но и в Европа. При това средновековните европейци, които се опитвали да полетят, имали една характерна особеност. За разлика от източните йоги, никой от тях не се стремял да овладее това изкуство и не се готвел за полет. Обикновено те се издигали във въздуха в състояние на възторжен религиозен екстаз, дори без да се замислят над това. Ако погледнем някои факти, официално призната “левитантка” била Света Тереза, монахиня-кармелитка. Свидетели на нейния полет били 230 католически свещеници. За своята необикновена
дарба разказва самата светица в автобиография от 1565 година. “Възнасянето ме връхлита като удар, неочакван и рязък – пише тя, – и преди да мога да събера мислите си и да дойда на себе си, облаците сякаш ме понасят в небесата или могъщ орел ме носи на крилете си… Аз напълно осъзнавах, че се намирам във въздуха… Трябва да кажа, че когато всичко свършеше, се усещах необикновено лека, сякаш съм безтегловна”. И което е най-любопитното, Света Тереза не искала да лети. Дълго време монахинята отчаяно се молила Господ да я избави от това нещо. В края на краищата молитвите на кармелитката били чути.
А за най-известен летящ човек се смята Йосиф Деза (1603-1663), преименуван Купертински по името на родното му село в Южна Италия. Той още от детството си се отличавал с необикновена набожност и всячески се изтезавал, за да изпита състояние
на религиозен екстаз. След това бил приет в ордена на францисканците и действително започнал да изпада в екстаз. Но нещата толкова се задълбочили, че той започнал да се издига във въздуха. Отишъл в Рим и се срещнал с Папа Урбан VIII. Той се явил при него “висящ” във въздуха. Повече от сто случая на левитация наблюдавали тогавашните учени,
оставили официални свидетелства. Тези полети обаче смущавали вярващите и се наложило Йосиф да бъде затворен в манастир до смъртта си, след която бил канонизиран.
- А какво се случва в по-късните векове?
-Най-известният летящ човек през ХIХ век бил Даниел Дъглас Хьом. Редактор на един американски вестник описва неговия първи знаменателен полет. Той описва странното състояние и поведение на Хьом през това време. В продължение на 40 години Хьом демонстрирал своето уникално изкуство пред хиляди зрители, в това число и пред много знаменити от това време хора – Марк Твен, Наполеон III, известни политици, учени,
медици. И никой не посмял да го уличи в мошеничество. Самият Хьом описва своето състояние по време на левитация по следния начин: “Аз не чувствах по никакъв начин да ме поддържа някой, не изпитвах страх… Обикновено се повдигах вертикално, често ръцете ми се изпъваха над главата и ставаха “несгъваеми” като пръчки. Тогава усещах неведомата
сила, която ме издигаше над земята”. Той не е единственият, удивлявал учените по онова време. През 1934 година англичанинът Морис Уилсън, тренирал дълги години по методиката на йогите, решил с огромни скокове, прелитайки над земята, да покори Еверест. Замръзналото му тяло било открито в планината на следващата година. Съвсем малко му оставало “да долети” до върха. Но това, което му попречило да преодолее трудния маршрут, била липсата на алпинистка екипировка.
- А как е в днешно време?
-Най-добри резултати в тази област постигат тези, които използват методиката на йогите. Много от тези методики не могат да бъдат открити след толкова векове, но част от съкровените знания все още са запазени. Един от пазителите бил индийският гуру Деви. Наш съвременник, млад физик, станал негов ученик. През 1957 година, пребивавайки в САЩ под името Махариши Махеш Йоги, той станал проповедник на новото
философско-религиозно учение “Наука на Творческия Разум”. Крайъгълен камък на това учение било трансцеденталното съзнание, което не било ограничено от каквито и да е
рамки и можело да получава информация директно от околния свят и от Вселенския разум, а не само чрез органите на възприятие. За целта било нужно да се отключи съзнанието и тогава човек започва да възприема огромния поток информация, постъпваща в подсъзнанието и оставаща неупотребена. Такова състояние на изменено съзнание с помощта на трансцеденталната медитация можело да се постигне с помощта на програма,
разработена от самия Махариши Махеш Йога. Нейната цел била да усъвършенства човека по пътя към разкрепостяване на съзнанието и така да се разкрият всички потенциални възможности на неговия организъм. Към това в частност се отнася и левитацията. Способността към левитация е заложена у всеки един човек, трябва само да се научиш да я използваш, твърди Махариши. През 1971 година той основал в град Феърфилд (щата
Айова) свой университет. След това били открити европейски изследователски център в Швейцария и учебни центрове в Германия, Англия, Индия и редица други страни. В тях били поканени видни специалисти от всякакви профили – физици, познавачи на индийската философия, математици, лекари, инженери, психолози, които били обединени от една
цел – да направят човека щастлив. А една от програмните задачи по трансцедентална медитация станало обучението по левитация. През юли 1986 година във Вашингтон били проведени първите съревнования за “летящи йоги”, подготвени по програмата трансцедентална медитация, за които пресата писала много и били заснети филми. Въпреки че показаното от участниците далеч не било толкова впечатляващо, колкото описаното в
миналото, “летенето” все пак било факт – издигане на 60 см височина и преместване с 1,8 м по хоризонтала. Вярно, че това не може да бъде наречено полет, а само кратки подскоци –
неподвижно седящ в поза “лотос” човек изведнъж бавно се издига във въздуха, известно време виси неподвижно, а след това също така плавно се приземява.
- Какво бихте казали в заключение?
-Независимо от многобройните случаи на левитация тя се възприема като чудо или в най-добрия случай като феномен, граничещ с фантастиката и противоречащ на научните закони. И това мнение няма да се промени, докато не бъде намерен отговор на въпроса: какво представлява тази сила, която повдига човека във въздуха? Дали тя възниква в самия организъм, поради мобилизация на някакви вътрешни резерви и скрити възможности, или
източникът се намира извън човека и той само “се включва” в него? Обсъжданията за физическата природа на левитацията са противоречиви. Редица изследователи предполагат, че левитация възниква в резултат на поява на биогравитационното поле, което създава особена психическа енергия, излъчвана от човешкия мозък. Подобна хипотеза отчасти поддържа докторът на биологичните науки Александър Дубров. Той подчертава, че такова биогравитационно поле се формира благодарение на съзнателните усилия на човека и затова той е способен да го контролира. Въпросите са много, но учените вече не са така категорични, че това е нещо мистично, след като през 1991 година авторитетно научно издание публикувало сензационна снимка – директор на токийска изследователска
лаборатория по свръхпроводимост седнал на плот от свръхпроводим керамичен материал и се издигнал над пода. Директорът и въпросният керамичен плот тежали общо 120 кг, което обаче не им попречило да висят над земята.
Едно интервю с изследователя Димитър Томанов на Дима ТОНЧЕВА

сряда, 27 октомври 2010 г.

КАК БЕШЕ ОТКРИТА ДРЕВНАТА БЪЛГАРСКА ЦИВИЛИЗАЦИЯ? ( 1 ЧАСТ )

От историята на цивилизациите е известно, че за цивилизация в строгия смисъл на думата може да се говори, когато един народ притежава няколко важни исторически достояния: първо, развита материална култура; второ, наличието на свои собствени строителни традиции; трето, наличието на свои писмени и книжовни традиции; четвърто, развита духовна култура. По правило всички известни ранни цивилизации са възниквали в развити и силни държави, ето защо едно от
главните условия, за да може някой народ да изгради своя собствена цивилизация е изграждането на своя самостоятелна и силна държава.
Поради силната зависимост на цивилизацията от мощта на държавите на света е имало твърде много държави, но само една малка част от тях са успявали да изградят своя оригинална цивилизация. Поради тази особеност държавите по света се делят на две различни групи – в първата група влизат държавите, които имат своя собствена оригинална цивилизация и светят със своя собствена светлина, а във втората група влизат държавите, които са заимствали постиженията на своите по-развити съседи и светят с отразена светлина. Подобно на това, както на небосвода има светила, които излъчват и които приемат светлина, също и държавите се делят на излъчващи и приемащи цивилизация, само че на небето преобладават светилата със самостоятелно лъчение, докато на земята преобладават държавите, които светят със заимствана светлина и наподобяват небесните планети.
Преди два и половина века, когато за първи път е бил установен фактът, че България е била създадена от един особен народ, различен от славяните и наричан с изкуственото име прабългари, протобългари, а от някои английски автора дори първобитни българи, на никого дори и през ум не му е минавало да търси у този загадъчен народ някаква своя или зори заимствана цивилизация.
Това на българите се е гледало като на част от някаква хаотична маса от племена връхлетяла двете стари империи – Рим и Византия и предизвикала разруха и гибел на техните стари цивилизации. Не един и двама блестящи учени от осемнадесети и деветнадесети век са описали настъплението на нови племена и народи през епохата на Великото преселение – готи, хуни, алани, славяни, българи и др. – като епоха на диви варварски изстъпления, довела до съсипването на ранната европейска цивилизация. Но
с развитието на науката постепенно започнаха да прозират факти, които показват, че голямата вълна от народи, които някога са се стоварили от земите на Изтока върху Европа се е състояла далеч не само от неугледни диваци и варвари.
Преди много години, когато започнах да изучавам древните българи и на мен ми се
струваше, че те са били някакъв кръвожаден варварски народ, който се е появил в Европа като някаква буйна неорганизирана тълпа за ужас на почтените римски и византийски граждани. Но по-късно вниманието ми привлече един дребен наглед детайл, който лесно се забелязва, когато сравним историческото поведение на българите с поведението на някои
други големи племена, участвали във Великото преселение на народите – например с прочутите някога готи и франки. За разлика от тези два германски народа, които някога разрушили Римската империя, но след това изпаднали под силното влияние на римските държавни традиции, древните българи навлезли победоносно във Византия, но не въвели в своя държавен живот заварените от тях византийски традиции. В това отношение те са
едно очебийно изключение на фона на всички други съвременни с тях народи и племена, но никой не се е запитал: защо те са създали своята държава не по византийски, а по свой собствен български образец.
Някои автори са склонни да гледат на българската държава като на стихийно възникнал съюз от племена, а не като на държава в строгия и точен смисъл на думата. Но дали тази гледна точка улучва историческата истина? Многогодишните търсения на цяла плеяда български и чужди археолози разкриха десетки и стотици каменни надписи, оставени от
някогашните български канове. И най-важната особеност на тези надписи е, че в тях са вписани над 30 български държавни титли и звания. Голямата заслуга на най-дългогодишния изследовател на старите български държавни надписи чл. кор. Веселин Бешевлиев е, че той разкри това необикновено историческо богатство – многобройните български държавни титли. На базата на тези надписи В. Бешевлиев установи, че населението в някогашната българска държава се е деляло на три големи съсловия –
боили, багаини и обикновен народ, наричан българи. Подобно съсловна структура е имала някога и една от най-старите източни държави – Персийската империя, докато в тюркските племенни съюзи са се срещали две основни съсловия – ак будун и кара будун. /буквално бял народ /големци/ и чер народ /плебеи/. Важни сведения за някогашната българска държава са открити и във византийските писмени извори. От тях пролича, че в
някогашна България е имало две особени институции – съвет на великите боили играещ според И. Венедиков ролята на Държавен съвет и народно събрание, наричано с особения термин “кувент”. Установено е също, че в ранната българска държава е била институирана специална съдебна власт. Съдиите са се наричали таркани и начело на тях е стоял сановник,
титулован с титлата БОИЛА ТАРКАН /велик таркан/, която обикновено е носил вторият син на владетеля /по-малкият брат на престолонаследника.
Като цяло от старите надписи и византийските хроники личи, че в някогашната българска държава са били представени и трите вида власти – административна /изпълнителна/, законодателна и съдебна. При това административната власт е носила строго централизиран характер, което личи от това, че управителите на области са се назначавали не по изборен път, или на племенна основа, а от върховния владетел, а наред с това той е осъществявал строг централизиран контрол върху войската и местната администрация с помощта на специално изпращани ревизори и контрольори.
Важна особеност на някогашната българска държава е, че в нея територията е била подразделена не на племенни владения, подчинени на старейшини и князе, а на големи териториални единици. Управителите на тези големи области били наричани от византийците комити, а от древните българи с титлите ОЛГУ ТАРКАН и ЗЕРА ТАРКАН. Чрез тази своя особеност българската държава твърде съществено се е отличавала от някогашните племенни съюзи и е напомняла най-развитите държави от древността и ранното средновековие, като например Рим с неговото делене на диоцези, или Византия с нейното деление на големи теми.
Като цяло всички тези особености показват, че след своето заселване в балканските земи древните българи са въвели тук една развита за времето си държавна уредба, която доста силно се е отличавала от ранните племенни съюзи, характерни за германските и славянските и тюркските племена. По своето съсловно деление и по конфигурацията на висшите органи на властта българската държава е напомняла най-вече Персийската
империя, а по своето териториално деление не се е отличавала съществено от която и да е голяма някогашна държава, организирана на териториален принцип като се почне от Персия с нейното делене на големи сатрапи и се продължи с Византия и Рим с техните теми и диоцези, а също с Франкската империя – с нейните големи териториални единици, наричани марки. Струва ми се, че е време вече да се замислим дали не принизяваме тази някогашна българска държава, рисувайки я в учебниците по история като племенен
съюз. Защото така, както тя е представена в каменните надписи от девети век, а също в хрониките и летописите, описващи нейните висши органи и териториална структура тя има всички характерни особености на една държава, надраснала племенното деление, а не на аморфен племенен съюз.
Авторите, които продължават да я третират като племенен съюз обикновено прибягват до софистичното предположение, че своите надплеменни и централизирани органи и атрибути българската държава е придобила на един късен етап – някъде около началото на девети век след въвеждането на Крумовите закони и в съответствие с това твърдят, че на ранните етапи тя е била все още сходна с племенните съюзи, а не държава в строгия смисъл на думата. Срещу това предположение обаче стои един твърде интересен факт, който досега е убягвал от погледа на историците, тъй като се съдържа в трудно достъпни за ползване източници, написани на грузински език и други малко познати у нас кавказки езици.
Запознаването ни още преди повече от 15 години с тези езици показа, че дори до днес в Грузия и съседните с нея кавказки земи са оцелели почти всички основни български държавни титли – нещо, на което вече съм обръщал внимание в цяла редица предишни мои публикации. В чеченския език се срещат думите КАНО – вожд, БОИЛА – големец, БАХОИН – защитник, боец, а след лезгинците и техните съседи рутулците и будухците големците се
наричат със звания КАВХЪА, БОИЛУ и БАГИН. Тази особеност показва, че най-важните белези на някогашната българска държава, като например деленето на народа на три основни съсловия – боили, багаини и обикновен народ, а също двете висши държавни звания – КАН и КАВХАН са се срещали сред древните българи още преди тяхното преселение на Балканите – иначе те едва ли щяха да оставят сред съседите на Старата Велика България край Кавказ. Характерно е също, че в Грузия се срещат множество старинни имена съдържащи тези стари български държавни звания – например имената
Кардан и Карда-кан, Токту и Токту-бан, Гуро и Гур-боила /Гур-була/, а редом с тях и старинните имена Аспарук, Крун, Бориси, Дула, Омиртха, Багатур, които показват, че споменатите стари държавни титли не са се появили случайно в грузинските имена, а са били пренесени от старата българска земя при Кавказ. /Подробни сведения за тези имена вж. в речника на акад. Ал. Глонти. Кхартвелури сакутари сахэлэби, Тбилиси, 1967 г./ Забележително е, че върпреки огромният период от време изтекъл след залеза на Старата Велика Българи в земите на Кавказ са успели да оцелеят почти всички най-важни стари български държавни звания, при това сред кавказките народи те се срещат точно в оня вид, както са звучали сред древните българи, което показва, че са пряко българско наследство.
Към това трябва да се прибави и още една интересна особеност.
От арменската география “Ашхарацуйц” личи, че още по времето, когато българите са живеели край Кавказ, тяхната земя се е подразделяла на четири териториални единици, наричани с имената на протичащите през тях реки. Българите, които са живеели край река Кубан, наричана по кавказки КУП са носели името КУПИ-БУЛГАР, което значи буквално кубански българи, българите край Днепър, наричан по кавказки Кочо са носели името
Днепърски българи /Кучи-болгар/ и т.н. Ето защо може да се предположи, че макар българите дълго време да са пазили своите родови и племенни традиции, принципът да се дели държавата на големи области се е появил сред тях още преди преселението им към Балканския полуостров.
Към това трябва да прибавим и още един кръг от неизвестни доскоро данни, на които се натъкнах при проучването на някои материали от земите край Памир и Хиндукуш, където според историческите източници българите са живеели преди своето преселение към Европа. В откритите там старинни документи, издадени от проф. Никълъс Симс-Уйлямс се срещат редица близки подобия на стари български държавни и военни звания като БОЛО, БАГИН, ИАСАРГО /ичиргу/, ЗОПАН, ТЕГИН, КАВХАН. А сред съвременните памирски
народи се среща масово думата епитетът КАНА, който значи стар, уважаван човек, а също изразът СУБИГИ КАН, който значи “царувам, управлявам”.
Широко разпространени в оня източен район са и звания като БААЛА – големец, което произлиза от санскритската дума ПААЛА – господар, а също званията ТАРКАН и БАГАТУР и някои по-специфични звания и епитети като МИР, ЗЕРА, БИРИ и СЕТИТ, отбелязани в старите български държавни надписи. Това е една твърде показателна особеност, защото от нея личи, че най-важните елементи от българската държавна уредба са съществували
още в една ранна епоха, когато древните българи са живеели в своята най-стара земя и оттам по-късно са били пренесени към Кавказ, а след това и на Балканския полуостров. Установено е, че някои от споменатите особени държавни термини са се срещали в земите край Памир и Хиндукуш в няколко паралелни разновидности. Така например титлата багаин се открива в документи от областта Рави в полите на Хиндукуш като БАГИН, а на
север от нея като БОГОНО и на изток в хотано-сакския район като БАГАИ или БА’АИ. Титлата БААЛА се среща в старите местни имена и като БОИЛ, а в източните памирски райони като БООЛО, а званията, които в документите от Централна и Южна Бактрия са записани като КАВХАНО, ТАРХАНО, ТЕГИНО в един документ от северните бактрийски области от езиковеда Цойс, се явяват като КОВХОНО, ТОРХОНО и ТОГИНО. Тези многообразни вариации на споменати титли показват, че те са били част от една държавна система, която някога се е срещала повсеместно в земите край Памир и Хиндукуш и е
била дълбоко вкоренена в живота на древните народи от оня район. Най-важната особеност на тази източна държавна система е, че в нея висшите сановници са носили званията БОИЛ и БААЛА, а след тях е стоял един по-низш слой от командири, които са носили титлите БАГИН и БАГАИН, а това е точно онова особено съсловно деление, което е било характерно и за ранна България.
Държавата, в която са се срещали всички споменати особени звания е била позната на древните елини като Бактрия, а на съседните с нея народи – като Балх, Балахара, Балхара. Преки сведения за нея са запазени както в индийските източници, където тя носи името Балх и Балахара, така и в ранните арабски пътеписи, където е посочено, че “Балхара се намира на запад от Таджех”. И доколкото в тази стара държава са се срещали всички
основни звания, които са се появили по-късно за България, налага се извода, че държавата, която е създал Аспарух е била копие на древна Балхара.
Тръгвайки по дирите на специфичните български държавни титли, неочаквано се натъкнахме на неизвестния доскоро факт, че те не са измислени от Аспарух, или някой негов наследник, а са съществували в дълбока древност в далечната източна държава, наричана някога Балхара. Но за да изпъкне тази особеност огромна заслуга имат събираните и проучвани десетилетия наред от В. Бешевлиев стари български дворцови надписи, чрез които стъпка по стъпка беше разкрита сложната и оригинална държавна уредба, донесена на Балканския полуостров от българите на Аспарух. Ако не беше
многогодишният труд на Бешевлиев днес ние нямаше да можем да познаваме българската система на управление в нейната пълнота и да можем да установим, че тя е имала древни източни корени, при това не в някой случаен район, а точно в оня планински край при Памир и Хиндукуш, който някога е бил наричан със събирателното название Имеон и в който според единодушните сведения на редица ранни летописци се е намирала
най-старата българска земя на света.
Като цяло материалите, разгледани дотук, показват, че древните българи са имали своя особена държавна уредба, която са създали още по времето, когато са обитавали своята древна източна прародина. А това позволява да си обясним на какво се дължи това, че за разлика от някои съвременни с тях племена като готите и франките, които след заселването си в старите римски земи са попаднали под силното влияние на римските държавни
традиции, българите на Аспарух са изградили своята държава без никакво пряко или косвено подражание на византийската държавна система, а по свой напълно самостоятелен път. Причината за това се корени несъмнено във факта, че древните българи са имали своя държавна уредба още преди да се заселят в балканските земи, поради което те не са изпитвали никаква реална потребност да се учат на държавен живот от съседната
Византийска империя. За това колко самостоятелни са били някогашните българи в своя държавен живот говори показателният факт, че в оставените от тях през девети век каменни надписи са открити над 30 техни собствени звания и титли и само два епизодични случая на употреба на византийски титли – спатар и кандидат.
Историческите сведения за района, в който са се зародили българските държавни традиции показват, че още в стари времена са били изградени централизирани държавни органи, на които са били подчинени отделните териториални единици с всички живеещи в тях самостоятелни семейства и родове. Този вид управление е бил характерен както за древна Балхара, така и за съседното с нея Согдийско царство, управлявано според китайските хроники от владетели, които според персийските сведения носели титлата КАНА, а според китайските хроники били наричани ШУБИ.
Но най-интересна особеност на древна Балхара е, че още в древни времена в нея се е разгърнало едно необикновено широко строителство на градове, поради което в елинската книжнина тя е била наричана не само не само с обичайното за елините име Бактрия, но и с изрази като “Перлата на Ариана” и “Страната на хилядата градове”. При археологиеските проучвания на този район са открити стотици стари укрепени селища /крепости и
градове/, подробни сведения за които вече съм привел в неотдавна публикуваната книга “Балхара край Памир”. Установено е също, че в оня район на Изтока наред с развитото градостроителство е съществувала и една развита земеделска цивилизация, доказателство за което е факта, че през 30-те години в топлите долини на Западен Памир и Хиндукуш ботаникът Вавилов е открил прародината на някои от основните земеделски култури и
главният център на селекция на редица високопродуктивни сортове. Подробни сведения за тези културни достояния се съдържат в специалното изследване на И. Стеблин-Каменский. “Очерки по истории лексики памирских языков. Названия культурных растений. М., 1982.
Има също преки сведения, от които личи, че създадените в древни времена край Памир и Хиндукуш строителни и земеделски традиции са били пренесени впоследствие в долините на Кавказ, а след това и в други европейски райони. Така например от арабските и арменските източници личи, че с името на град Балх – столицата на някогашна Балхара – са били наречени два от градовете, обитавани от кавказките българи – Булгар Балх – в
Източен Кавказ /споменат от ат-Табари като Булкар Балк/ и крепостта Балк в Армения. През същия период е възникнало вероятно и голямото селище Балхар, запазено и до днес в Източен Кавказ и прочуто със своите изкусни занаятчийски изделия, а вероятно и името на планинската област Балкария в Централен Кавказ, в което също звучи ехо от древна Балхара. Има също следи, че освен имената на градове някога от памирските долини към
Кавказ са били пренесени и някои стари земеделски думи. Така например чепката грозде, която в памирските езици се нарича ЧЕПК, в Кавказка Балкария се нарича ЧЬІПИЦ, а в чувашкия език се нарича СШУПКА /пише се çупка/ Налице е една изразителна прилика между имената на някои от основните земеделски култури в най-старите български земи и същите култури в езиците на някои от народите, населяващи днес земите на някогашната Волжка България. Така например пшеницата, която се нарича в памирските езици ЗИДАН в езика на марийците край Волга се нарича ШИДАН, ечемикът, който в някои памирски езици се нарича ЧОШЧ в марийския език се нарича ШОЖ, хлябът, който в памирските езици се нарича НАН и ЗАГАР в марийския език се нарича НАН, а в чувашкия език САХАР и това особено име се произнася като СЗАХХАР. Сходството на тези базисни думи показва, че
някога от земите на Балхара към Европа са били пренесени редица специфични земеделски традиции, които първоначално са попаднали в кавказките долини, а след това и във волжките земи. Преносители на тези традиции към волжкия район са били най-вероятно някогашните волжки българи, за които арабските пътешественици пишат, че са развит
земеделски народ и които в най-ранно време са говорили на език от памирски тип /както личи от записаните през ІХ-Х в. техни думи.[1]
За преноса на културни понятия от древна Балхара към Европа говори това, че названията на редица ценни и скъпи в древността стоки като стоманата и коприната в старите езици край Волга - –марийски и чувашки - се наричат със същите думи, както и в езиците от района на Памир.[2]
Този активен пренос на културни понятия от земите на древна Балхара към Кавказ и волжките земи показва, че в този район се е сформирала не само древната българска държавна система, но и нещо много по-голямо и широко по свето значение – сформирала се е една ранна и незабелязана досега българска цивилизация. Ако основни признаци на цивилизацията са широкото строителство на градове, развитото земеделие и организираният държавен живот, то всички тези признаци се откриват още в древни времена в забравеното източно царство, наричано от гърците Бактрия, а от най-близките си съседи Балх и Балхара. При това от някои източници личи, че тази своя висока култура древна Балхара е притежавала в една твърде ранна историческа епоха, но този факт също оставаше незабелязан досега. Показателно е например, че в индийския епос Махабхарата това царства е споменато многократно не само като развъдник на прекрасни породисти
коне, но и като земя, в която се изработвали чудесни бойни колесници, наричани златни колесници, а известно е, че за изработването на такива колесници са се изисквали високи занаятчийски умения. В една китайска хроника Балхара, наречена Боло, е спомената във връзка с друг сложен древен занаят – изработването на цветни стъкла. Според тази хроника, която вече неведнъж съм цитирал някога в Срединното царство /Китай/ дошли майстори от Боло, които научили китайците как да отливат цветни стъкла. “Около 100 души – пише в хроника – се научиха на това отливане. И оттогава цветните стъкла поевтинели в Китай.”[3] От специфичните детайли, които се съдържат в този текст, че летописецът, който го е споменал, е бил добре осведомен и едва ли е измислил сам епизодът,
съобщаващ за високите умения на занаятчиите от Балхара. А и това, че то твърде отрано е било прочуто със своите многобройни градове, вероятно е допринасяло за развитието на множество сложни и редки занаяти.
Според елинския историк Ктесий от Книдос /V в. пр. Хр./ който 11 години живял в двора на персийските царе древна Бактрия /Балхара/ още в дълбока древност имала славата на едно от най-богатите царства на Изтока и привлякла към себе си вниманието на асирийските царе. Един от тях, наречен от Ктесий Нинус се опитал дори да я завоюва, но бил разбит в
първото сражение от легендарния цар Оксиарт, а във втората битка постигнал само частичен успех. Руският историк Никоноров предполага, че този епизод се е разиграл в VІІ в. пр. Хр. но по-вероятно е той да е възникнал малко преди това, защото в средата на VІІІ в. Пр. Хр. в Асирия е царувал владетелят, наричан Нинир и Нинурта, чието име стои най-близко до споменатия в елинската хроника Нинус.[4] Интересно е също, че за големите богатства на някогашна Балхара е оставил сведения и известният римски историк Тацит, който обаче за разлика от Ктесий не споменава нищо за асирийския поход, а съобщава, че това царство привлякло апетитите не египетските фараони и било нападнато от войските
на Рамзес ІІ в ХІІІ в. пр. Хр., който успял за известно време да го завоюва.[5] Колкото и откъслечни да са тези сведения, те си приличат по това, че в тях за някогашна Бактрия /Балхара/ се говори като за древно и твърде богато царство. Трудно е само с тяхна помощ да се определи кога точно тя е възникнала на света, но очевидно не е далеч от истината
предположението на В. Никоноров, че началото на тази древна държава и на нейната ранна цивилизация трябва да се търси не по-късно от VІІ в. пр. Хр., защото през 529 г. тя се споменава вече не като самостоятелно царство, а като една от държавите, завоювани от древна Персия.

КАК БЕШЕ ОТКРИТА ДРЕВНАТА БЪЛГАРСКА ЦИВИЛИЗАЦИЯ ? ( 2 ЧАСТ)


В първи век пр. Хр. след много исторически перипетии древна Бактрия отново се съживява като отделна държава под егидата на новата кушанска династия и ако се съди по това, че точно през онази епоха тя е наречена с красивия израз “Страната на хилядата градове”, явно, че и през четирите века на чужда зависимост нейната цивилизация не е западнала, а е продължила да се развива. Същото показват и археологическите разкопки, от които личи, че след персийското владичество и завоевателните походи на Александър Македонски броят на крепостите и градовете в този район станал значително по-голям.[6] Най-ранните български преселения от този район се отнасят към епохата от ІІ-І в. в. Пр. Хр., когато културата на древна Балхара се е намирала на твърде високо ниво. Част от тази култура
са били и широко развитите писмени традиции, които са се развили твърде бързо най-вече след премахването на персийското владичество, когато в този район се е разпространил един особен вариант на гръцкото писмо.
Традицията да се използва за държавни цели гръцката писменост паралелно с някои стари източни писмености /брахми, кхарошти / и др. се запазила в този район и в кушанската епоха. И интересно е, че същата писмена традиция се наблюдава и при древните българи от нашата страна, което може би е някакъв древен отглас от държавната практика на древна
Балхара.
Масовото преместване на който и да е народ в нови земи, води неминуемо до влошаването на условията за живот, до понижаване на материалната култура, т.е. до онова особено явление, което се нарича най-често с термина цивилизационни загуби. На древните българи се паднало твърде рано да изпитат върху себе си тежката участ на принудителните
преселения, защото още през първите векове сл. Хр. те масово напуснали своята стара земя, където според са най-старата арменска география са били един от най-развитите древни народи и след трудни странствания през азиатските пустини, се преселили в Кавказ, където още около 450 г. Мовсес Хоренаци споменава тяхната нова българска земя.
Някои автори гледат на това дълго преселение от Изток към Кавказ като на доказателство, че древните българи са били номадски народ, но те явно забравят, че преди него българите векове наред са обитавали един и същи край на Изтока – долините на Имеон, и тъкмо този техен край е бил прочут някога със своето необикновено изобилие на градове. Това показва,
че най-древната история на българите особено след създаването на тяхната най-стара държава е била белязана не със знака на номадството, а със знака на строителството на постоянни селища и крепости. Забравя се също, че не само древните българи, но и някои сродни с тях племена – като оногурите, пугурите и коцагирите са имали градове, като например оногурския град Бакат, съществувал според Теофилакт Симоката преди пети
век в близост до Согдиана, а също градовете .Бугур и Кучар при източните поли на Памир. Характерно е също, че въпреки трудностите, предизвикани от преселението, българите още около 550 г. са били известни в Кавказ като народ, който има градове, при това в описанията на Захарий Ритор те са споменати на първо място между народите, които познават градската култура - пред аланите и стария кавказки народ дадиани /даду/. Едва след това те са споменати и сред народите, които живеят в палатки, което показва, че неизбежната при всяко преселение деградация и преминаване към по-примитивни форми на живот е засегнала само част от българите, а основната тяхна маса дори и след идването си в Европа е живеела в градове.
За български градове и области говорят и редица други източници – арабски и арменски, при това от самите названия на споменатите градове – като – Булкар Балк /Български Балк/, Балк, Хумар, личи, че става дума за български селища и краища, а някои от тях – като селището Балхар в Източен Кавказ и областта Балкария в Централен Кавказ съществуват дори до днес. Характерно е също, че Захарий Ритор е единственият историк,
който споменава, че част от българите живее в палатки, докато в описанията на Михаил Сирийски се споменава само че те и техните източни спътници пугурите се заселили веднага след идването си в градове, а Мовсес Хоренаци ги описва още в средата на пети век като народ, който се заселел в плодородни и хлебоносни области, което показва, че тяхното
любимо занимание и след преселението е било земеделието, а не номадското скотовъдство. .
Като цяло историческите материали рисуват българите като народ, който въпреки превратностите на съдбата е успял да опази началата на своята ранна цивилизация и след своето идване при Кавказ. Но интересно е, че в началото на двадесети век и особено през последния половин век у нас възникна една странна мода да се преиначават историческите източници в съответствие с някой предварително измислен калъп. И доколкото създадения през 1953 г. учебник-макет древните българи се рисуваха като изостанало номадско племе, възникна порочния навик да се цитира само втората и по-малко представителна част от сведението на Запхарий Ритор, в която българите са споменати заедно с множеството номадски племена при Кавказ, а първата и по-важна част, където те са посочени на
най-видно място между народите, обитаващи градове старателно се премълчава, нито пък се споменава, че повечето ранни историци споменават за заселвания на българи в градове и земеделски краища при Кавказ и единствено у Захарий Ритор те са доменати и като народ, който освен в градове живее и в палатки. Съотношението между източниците, които описват българите като градски и земеделски народи и тези, които ги споменават и сред
номадските племена е рязко в полза на първите, особено ако се има предвид, че освен Мовсес Хоренаци и Михаил Сирийски за българите като за земеделски народ, който живее в постоянни селища пише и персийската география “Худуд ал- алам”, която описва кавказките българи по следния начин: “Тези българи са планинци. Те имат земеделски земи”. А също арабският книжовник ал-Бакуви, който пише, че българите живеят в един благодатен край, където има “много грозде, смокини и сини сливи”. /За този и още много други източници, които описват културата на българите след идването им в Европа вж. “Стопанската култура на прабългарите. С., БАН, 1986/. Но въпреки, че всички преки източници, които описвват българите след идването им в Европа описват на преден план строителството на градове и развитото земеделие и това продължава и по-късно, при описанието на волжките българи, за които Ибн-Даста казва “Те, българите, са земеделски народ.”, въпреки цялата планина от сведения, които показват, че след своето идване в Европа те са се проявили като строителен и земеделски народ, у нас вече цял век упорито
се повтаря погрешната теория, че българите на Аспарух били номади и в нейно име се премълчава цялата изобилна книжнина, която ги рисува в съвсем друга светлина. Този нечист похват се прилага в почти всички учебници по история, включително и в учебниците по “Стопанска история на България”. Фактите, свързани с бита и стопанството на древните българи, упорито сочат, че по ниво на култура те са се наредили на първо място между всички преселени от земите на Изтока в Европа народи, включително и от аланите, които според Захарий Ритор са имали само 5 града и затова са посочени след кавказките българи, но интересно е, че за аланите както у нас, така и в чужбина се говори като за високо развит сарматски народ, а за древните българи се пише като за изостанали степни номади, а
някои чужди автори – най-вече от бившия Съветски съюз дори рисуват аланите като учители по цивилизация на своите съседи древните българи. Фактите в историята обаче са упорито нещо. И те показват, че още около 550 година българите са превъзхождали в културно отношение аланите и са изпъквали значително над цялата маса преселени от изток към Кавказ народи.
Главната методологическа и фактологическа грешка на авторите, които рисуват древните българи като номадски народ, е, че те са пропуснали да забележат сведенията, които ги поставят значително по-високо от номадските племена. Друга тяхна голяма методологическа грешка е, че те са пропуснали да забележат, че районът, в който са се заселили древните българи след идването си в Европа се е намирал в долините на Кавказ, а
не в сухите степи край р. Дон и поради това са се впуснали да търсят археологическите следи от тях не където трябва. Същевременно в единственият пряк източник, описващ преселението на българите от тяхната източна прародина – хрониката на патриарх Михаил Сирийски - е посочено, че след като пристигнали при р. Дон преселниците не останали да живеят в степта, а повечето от тях се насочили към Кавказ и се заселили в тамошните градове, а една трета от тях, се заселила в Дакия и Мизия. За това, че българите обитавали някога масово кавказките долини, а не сухите номадски степи свидетелстват и описанията на родоначалника на арменската историческа книжнина – Мовсес Хоранаци – който пише, че “в земята на българите във веригата на огромната Кавказка планина” станали някога размирици, след които част от българите, водени от вожда Вананд се преселила в Армения. Задължителна задача на всеки грижлив изследовател е първо да уточни района, където реално са живеели древните българи след идването си в Европа и едва след това да си прави изводи дали те са били номадски или неномадски народ. Силно е подвело досегашните изследователи и това, че не са забелязали, че в земите на днешна Украйна българите са се появили след голямото разширяване на тяхната държава, настъпило най-вероятно в началото на седми век, след освобождаването от властта на тюркютите и аварите. За това говори факта, че в средата на шести век готският историк Йорнанд /Йорданес/ описва
българите като народ, чиито земи се простират край северните брегове на Черно море – на изток от р. Днепър, а не в степите по средното течение на р. Дон. Поради тази особеност най-ярките български следи трябва да се търсят не в номадските степи на Украйна, а в кавказките долини и ако това беше направено своевременно, едва ли щеше да се роди теорията, че древните българи са били номадски народ.
Досега разгледахме най-вече материалните и стопански особености на онази специфична цивилизация, която е съществувала в най-старите български земи на света и която впоследствие е билапренесена в Европа. Но проучването на българската прародина при Имеон показва, че там са се сформирали и редица важни духовни достояния, които са създавали едно високо морално сцепление у древните български поколения и са им
позволявали да преодоляват успешно опасностите, с които са се сблъсквали по своя исторически път. Характерна особеност на оня район е, че в него е запазена една особена система на изграждане на силни и волеви мъже и за издигане на най-способните от тях за командири и водачи. Според традициите на тамошните народ две са качествата, които трябва да притежава всеки човек -–храброст и непреклонност в защитата на своя народ и щедрост към своите съселяни и съграждани в мирно време. В съответствие с тази философия там векове наред за най-презрени и жалки същества са се считали два вида същества – страхливеца и нагаждача, който се огъва пред врага и грабителя, който разорява своя народ вместо да му помага. Такива хора дори да са се сдобивали по нечестен път с големи богатства никога не са имали шанса да станат водачи и магистрати, защото пред тях на обществената стълбица са се нареждали често много по-бедни, но белязани със специални знаци за чест селяни, граждани и войскари. Защото главното и задължително условие, за да получи някой достъп дори и до най-малката държавна или военна служба в онези краища е било да притежава той да притежава той някакъв специален знак на
честта, а не парични знаци.
Интересно е да опишем макар и накратко как са се придобивали тези знаци на честта. Преки данни за това се съдържат в етнографските сведения за народа като, който принадлежи към дардската група народи, споменати в най-старите индийски сказания като част населението на древна Балхара и дори от нейния коренен народ, наричан с името болхи или болги. Според обичая на този народ, когато някое момче навърши 12 години, идва
специален човек, който му обръсва главата и му оставя един кичур коса, който там се нарича с думата ЧУМБАС, която съвсем доскоро се срещаше и в много наши краища. След това момчето има задължението да участва във военните походи и да защитава своя народ и когато то извърши някакъв подвиг, в негова чест се прави голямо тържество, на което слагат на бойния му пояс един златен пул и го наричат с думата ШУРАЙ, която произлиза от древната индоиранска дума ШУРА – герой. След своя втори подвиг момчето или младежът получават степента ЛЕЙ-МОЧ или ЛЕВ-МОЧ, която значи буквално лъв-мъж, а на пояса му слагат още един знак на честта. А ако извърши седем подвига получава най-висшата степен ПРЪ-МОЧ, която значи буквално пръв мъж – мъж над мъжете и получава седем знака на честта. Никой тамошен мъж не може да получи каквато и да е служба във войската или в обикновената администрация, ако не притежава по-висок ранг на честта от останалото население. И интересно е, че точно такава проста и строга система на подбор е действала някога и при древните българи и е спомената още около 505 г. от готския епископ Енодий, който отбелязва, че при българите бойното поле прославя рода и “най-висока титла получава оня, който е окървавил повече своето оръжие в кръвта на
неприятеля.”
Ефикасността на някогашната българска държавна система и силата на българската цивилизация е идвала не само от ясното разграничение на трите класически власти, или от големия брой трудолюбиви майстори във всеки занаят, но и от това, че във всеки определен момент те са издигали на върховете на властта най-високия по чест и най-жертвоготовния и
дотогава, докато е действала тази система, те са съумявали да опазят своята държавна власт от замърсяващи и разграждащи елементи. Масовите инфекции на държавната власт са били невъзможни при тази проста, но безотказно действаща система. И вероятно затова древните българи са успели да създадат здрави, силни и дълготрайни държави навсякъде, където е стъпил техният крак. А ние днешните потомци недоумяване на какво се е
дължала тази тяхна невероятна сила.
В това кратко изложение бяха проследени само основните контури на онази особена материална и нравствена цивилизация, която нашите български праотци са притежавали още в древни времена. Но ако някой се насочи мислено или отиде директно в оня далечен район, той ще открие и множество други подробности, радващи окото и въодушевяващи ума. Защото там като в необикновен исторически резерват са запазени почти всички
особени обичаи, с които нашият народ се отличава от останалите народи и дори от славяните. Запазени са и онези многобройни особени роднински думи, които са също наш български специалитет и ни отличават от останалите земни народи.
В заключение трябва да се отбележи, че откритата в подножията на Памир и Хиндукуш древна българска цивилизация оголва до краен предел и някои волни или неволни погрешности на досегашната историческа наука и особено заблудата да се представят древните българи на Аспарух като ниско цивилизовано номадско племе, която и до днес шества из българските учебници. Народът, който е излязъл някога от “Страната на хилядата градове” и по своя път е създал градовете Булкар Балк и Балк, а също селището Балхар при Кавказ, а след това и градовете Велики Болгар и Биляр край Волга и не на последно място огромната Плиска, не е бил номадски народ. Но трудностите, които той несъмнено е изпитал след своето преселение към Кавказ, където тепърва е трябвало да си създава постоянни селища може би са довели до това, че една част от него временно е останала извън новозаселените от него кавказки градове в обкръжението на съседните с Кавказ номадски племена и може би това е имал предвид сирийският хронист Захарий Ритор, когато при описанието на кавказките българи първо ги поставя на първо място пред народите, които имат градове, а след това споменава тяхното име и сред народите, които
лагеруват в палатки.
Струва ми се, че нашата наука се е отнесла твърде немилосърдно и без разбиране към трудностите, с които преселилите се някога българи са се сблъскали след своето идване при Кавказ. И вместо да се запита защо освен Захарий Ритор никой друг исторически източник не причислява дори и една част от българите между номадските племена, нашата стопанска
история, а след нея и нейната посестрима – общата история- се заловиха някога произволно да преправят сведенията на Захарий Ритор, цитирайки в учебниците само втората част от неговите сведение и изхвърляйки далеч по-важната първа част, където той не само пише за българските градове, но поставя древните българи дори пред аланите, сочейки чрез това
имплицитно, че древните българи са имали много по-развити строителни традиции дори от големия сарматски народ алани, в съседство с който те са живеели при Кавказ.
Вместо да подредят тези сведения в техния правилен ред, нашите автори на учебници, водейки се може би от модела, зададен от някои съветски историци, преобърнаха тези сведения с главата надолу и затова днес в много български и чуждестранни публикации аланите са обрисувани като цивилизовано племе, а древните българи са обрисувани като тяхна противоположност, т.е като изостанал номадски народ, въпреки, че за разлика от кавказките алани, които са имали само пет града, те са имали много повече градове и затова са поставени от Захарий Ритор.на първо място от народите с развито градостроителство. Станало е така, че в съвременната научна книжнина описващи културата на древните българи преди тяхното идване към Дунава, без никакви ясни доказателства се твърди, че българите от някогашната Стара Велика България се учели на уседнал живот от аланите, когато по-вероятно е тъкмо обратното – аланите, които са имали много по-малко градове да са научили нещо от прастарите български строителни традиции. Главната последица от всички тези пертурбации е, че чрез тях българите са били причислени изцяло към
номадските племена, защото на някого в България или в чужбина явно не е била по вкуса тяхната древна строителна култура.
Ето защо една от големите задачи на днешната българска история е да върне на древните българи едно забравено и пренебрегнато тяхно достояние – цивилизацията, която реално са притежавали. Варваризирането на техния образ води до варваризиране на цялата ранна българска история. А нелепо е един народ, който е осеял целия свой път с имена на градове, да се рисува като примитивен степен варварин.
Автор: ст. н. с. Петър Добрев, институт на БАН

ДНК - НОВИ ОТКРИТИЯ

Молекулите на ДНК са изградени от захари, фосфати и
четири типа азотни бази - аденин (А), тимин (Т), цитозин (Ц) и гуанин (Г). Генетичният код се определя от подреждането на двойките бази в молекулата на ДНК. Генът е поредица от такива азотни бази. Учените днес се стремят да направят карта на човешкия геном, която да съдържа мястото на всеки нуклеотид и на всеки ген в хромозомата на човешката ДНК.
Проектът "Човешки геном" е международна изследователска програма, чиято цел е да направи детайлни карти на
човешкия геном, да определи пълната нуклеотидна последователност на човешката ДНК, да локализира изчислените 50000-100000 гени в човешкия геном и да направи подобни анализи на няколко други организми, използвани интензивно в изследователски лаборатории за експерименти. Осъществяването на тези амбициозни цели ще изисква разработването на различни нови технологии. Но това е бъдещето. Нека засега си останем в
настоящето и да видим до какви резултати е довел проектът "Човешки геном" досега...
Молекулите на ДНК са изградени от захари, фосфати и четири типа азотни бази - аденин (А), тимин (Т), цитозин (Ц) и гуанин (Г). Генетичният код се определя от подреждането на двойките бази в молекулата на ДНК. Генът е поредица от такива азотни бази. Учените днес се стремят да направят карта на човешкия геном, която да съдържа мястото на всеки нуклеотид и на всеки ген в хромозомата на човешката ДНК.
Проектът "Човешки геном" е международна изследователска програма, чиято цел е да направи детайлни карти на човешкия геном, да определи пълната нуклеотидна последователност на човешката ДНК, да локализира изчислените 50000-100000 гени в човешкия геном и да направи подобни анализи на няколко други организми, използвани интензивно в изследователски лаборатории за експерименти. Осъществяването на тези амбициозни цели ще изисква разработването на различни нови технологии. Но това е бъдещето. Нека засега си останем в настоящето и да видим до какви резултати е довел проектът "Човешки геном" досега.
На първо място идва новината, че човешкият геном е изграден само от 30-40 хиляди гени. Тази цифра е значително по-малка от очакваното. За сравнение, плодната муха има 13300 гени, а кръглият червей - 18300 гени.
Друго интересно откритие на проекта е, че повече от 98% от човешката ДНК е идентична с тази на шимпанзетата. Това означава, че шимпанзетата са по-близки до човека, отколкото до орангутаните и горилите.
Спорни открития Фосил на около 3,5 милиона години, плосколицев човек от Кения - Кениатропус платиопс, показва, че родословното дърво на човешката раса е доста по-разклонено, отколкото се предполагаше досега. Повече от един вид праисторически хора са живеели в Африка преди милиони години и е неизвестно кой от тях е достигнал до еволюционното стъпало на съвременния човек. Преди няколко години под пласт от вулканична пепел бяха намерени остриета от копия и различни инструменти на съвременния човек. Д-р. МакИнтир, член на Геоложката асоциация на САЩ, е поканен да
датира слоя пепел над находките, който според археолозите е на около 20000 години, което е 5000 години по-рано от досега приетата датировка на заселването на Новия свят. Изненадата е пълна, когато чрез два вида датиране е установено, че пепелта е от преди 250000 години. Извънземните гени на Адам В средата на Февруари, 2001 година бе обявено
дешифрирането на човешкия геном. Изненадата за научното общество бяха 223-те гени, присъстващи в човешкия геном, които нямат аналози в никой от по-долните слоеве на еволюционното дърво. Теорията на еволюцията на Дарвин бе разклатена и от откритието, че човешкия геном съдържа само 30-40 хиляди гени, вместо предсказаните 100 хиляди. Много от другите гени бяха открити в растения, низши животни и бозайници. Техния произход може да се проследи почти до първата ДНК, възникнала в първичния бульон. Мистериозните 223 гени обаче не се срещат никъде по пътя на еволюцията преди човека, освен във няколко вида бактерии. Учените не могат да обяснят появата на тези гени у човека по друг начин, освен чрез сравнително скорошно "хоризонтално пренясане от бактерии". Казано с други думи, сравнително скоро, по отношение на цялата Еволюция, в генома на човека са се вмъкнали 223 гени, които не са плод на еволюцията, не са се движили вертикално по еволюционното дърво, а са преминали хоризонтално от бактерии.
На пръв поглед 223 гени не са кой знае какво, като се има предвид целия набор от около 30000 гени, но всъщност тези гени са причина за огромни различия между нашия вид и този на чвекоподобните маймуни например. Човешкият геном е съставен от около три милиарда нуклеотида. Само около един процент от тях са групирани във функциониращи гени, като всеки ген е изграден от хиляди нуклеотиди. Разликата между шимпанзето и човека е около един процент, което е около 300 гени. Излиза, че 223 са повече от две трети от разликата между човека и шимпанзето.
Анализи на функциите на тези гени, направени въз основа на протеините, които произвеждат, показва, че те включват не само протеини, свързани с важни физиологични и психологични функции. Тези 223 гени са отговорни за важни неурологични ензими, които се произвеждат чрез митохондричната ДНК, така наречената ДНК на Ева, която се унаследява само по майчина линия. Това откритие поставя под въпрос хипотезата за хоризонталния бактериален пренос.
Ръководителят на картографирането на човешкия геном, Стивън Шийрър, казва за хоризонталния пренос:"Това е скок, който не следва познатите ни еволюционни теории". Нещо повече, учените не могат да определят със сигурност източникът на гените. 113 от тези 223 гени са широко разпространени сред бактериите. Анализи на протеините,
произвеждани от тези гени, показват, че от 35 идентифицирани протеина, само 10 имат двойници сред гръбначните. Останалите 25 са уникални и се срещат само при хората. "Не е ясно дали трансферът на гени е бил от бактерии към хора или от хора към бактерии" посочва Робърт Уатерсън от Вашингтонския университет, който е и втори директор в проект "Човешки геном".
Проблемът тогава се насочва нова посока. Ако хората не са придобили тези 223 гени от бактерии, то тогава от къде са се взели те? Този въпрос ще остане отворен още дълго време, но е интересно виждането, че извънземна цивилизация, тази на Анунаките, е имала нужда от работна ръка на Земята и за целта е използвала развилите се през това време ( преди 450 000 години ) човекоподобни маймуни, за да си я направи. Хипотезата е, че извънземните са модифицирали генома на маймуните, като са прибавили и част от своя генен набор, за да получат Адам, първия човек. Това кореспондира с текстовете от Библията, в които се твърди, че Бог е създал човека по свой образи подобие, но засега тази хипотеза няма необходимата доказателствена база, за да докаже твърденията си.
P.S. Древните са ни оставили много глинени плочки, на които е изобразена структурата на ДНК, както е показана на горепосочената снимка ! Такива рисунки могат да се видят и в някои от храмовете на Вавилон и Египет. Откъде те са имали тези познания след като не са познавали микроскопа ? Ясно е, че тези знания са им били предадени от истинските ни създатели. Но консервативната наука упорито отказва да приеме това. То е ясно защо. Ако приеме само един от тези факти и доказателства, това значи да се пренапише цялата човешка история. А никой не иска да се занимава с това.

Напоследък се навъдиха много професори, които се смятат за непогрешими. Те смятат, че като имат титла "професор" пред името си това ги прави неуязвими и ги издига пред очите на обществото. И невежите и лековерни хора са склонни да им вярват. Всеки, който се опитва да оспорва твърденията на някой професор, автоматично бива причисляван като "опасен", " спекулант","невеж лаик", "враг" или "опонент". Кой, бихме запитали ние, е ученият? Дали професорът, с ред букви пред името си, който не прави нищо друго, освен да седи зад бюрото си или аутсайдерът, който реално достига до оригинални идеи ? Поради тази причина професорите забравят едно много важно правило в науката, както прекрасно го е изразил покойния астроном Карл Сейгън: " Един от висшите закони на науката е: " НЯМАЙ ДОВЕРИЕ НА АВТОРИТЕТИ " ".

КАТАСТРОФАЛНОТО ПРЕМЕСТВАНЕ НА ЗЕМНИТЕ ПОЛЮСИ


Преместванията са факт, те са ставали в миналото, ще стават и в бъдеще и ще влияят драстично на живота на Земята. В статията се описва теорията за преместването на полюсите (географски и магнитни) през хилядолетията. Привеждат се редица доказателства в подкрепа на теорията, включително
наскоро открития в Сибир замразен труп на мамут. Очертават се бъдещи тенденции за преместване на полюсите, като според някои най-новото преместване вече е започнало...
Северния полюс На Земята има два Северни полюса - географския и магнитния. Географския северен полюс е най-северната точка на планетата. Намира се на 90 градуса северна дължина, а всички меридиани се събират в него. Земната ос свързва Северния и Южния полюс. Северния полюс се намира на около 750 км от Гренландия в средата на Арктичния океан, който на това място е дълбок около 4087 метра. През повечето време полюсът е покрит с лед, но понякога е забелязвана и вода на в района около полюса. Скоростта на въртене на северния полюс може да е приеме за 0, сравнена със скоростта на въртене на Екватора - 1660 км за час. Линиите на часовите зони са толкова близо на полюса, че когато е нужно точно време се използва универсално координирано време. На северния полюс половината година е ден, а другата половина - нощ ( полярен ден и полярна нощ ).
Северния магнитен полюс се намира на 1600 километра на юг от северния географски полюс на 78°18` северна дължина и 104° западна ширина. Той се намира на югоизток от канадския остров Нинавут.
Магнитния полюс на земята е единия полюс на земното магнитно поле и затова компасите сочат към него. Магнитното поле на Земята, а заедно с него и Северния магнитен полюс се изместват всяка година, така че тези, които използват компас за навигация, трябва да се информират редовно за това изместване. Когато е определен за първи път през 1831 година, той се намирал на хиляди километри от сегашното си място. Националния геомагнитен институт следи движението на Северния магнитен полюс и отчита средна преместване от 15 км на година. Северния магнитен полюс се премества и в еднодневен цикъл, като всеки ден променя разположението си с 80 километра от средната му точка.
Загуба на земния баланс Изследователи от Калифорнийския технологичен институт
смятат, че са решили загадката на "еволюционния голям взрив", който се е случил преди половин милиард години. По това време животът на Земята претърпява дълбока промяна, свидетелство за което е най-старият фосил, намерен досега, който е бил сред прародителите на всички животни на Земята. В своя доклад групата съобщава, че еволюционния скок, станал по това време, съвпада с друго уникално явление в земната история - промяна
на земната ос с 90 градуса по отношение на континентите. Д-р Джоузеф Киршвинк, геолог и водещ автор на изследването, смята, че гигантска промяна в разположението на тектоничните слоеве нарушава баланса на земната маса, което довежда до нейното преориентиране. Това означава, че районите, разположени на полюсите, са се преместили на Екватора, а две противоположни точки близо до екватора стават новите полюси. Живите организми започват да се развиват изключително бързо, близо 20 пъти по-бързо от нормалното еволюционно ниво, преди около половин милион години, и никой не знае защо. Според Д-р Киршвинк "Това бясно развитие започва преди около 530 милиона години и спира след около 15 милиона години. Това е една от мистериите на биосферата." Геофизичните доказателства, събрани от скални депозити преди този период, по време на
периода и след него, показват, че всички големи континенти преживяват голямо придвижване през този интервал от време. Дейвид Евънс, съавтор на доклада, отбелязва, че е много трудно да се накарат големите континенти да се придвижват със скорост над няколко десетки сантиметра на година. Нормалните нива днес са между 5 и 20 сантиметра на година. Според Евънс "Земята следва "тектоничен лимит" през последните 200 милиона години, като нищо, подобно на промяната през ранния Камбрий, не е наблюдавано. Някакъв друг процес трябва да е накарал континентите да се движат толкова бързо по горните слоеве на мантията. Геофизиците знаят от около половин век, че твърда, подвижна част на планета може да се движи бързо при определено положение на нейната ос на въртене. Процесът е наречен "истинско полярно изместване". Според Киршвинк то не е като познатото ни движение на тектоничните плочи. Последното се предизвиква от пренос на топлина в земната мантия, докато истинското полярно изместване е следствие от дисбаланс в масата на планетата, което според законите на физиката води до изместване към равновесното положение със значително бързи темпове. По време на това преместване цялата твърда структура на планетата се движи едновременно.
Аналогия на ефекта можем да направим чрез един прост опит. Нека циментираме противоположните краища на една баскетболна топка, а след това да я завъртим. Ако я завъртим с тежестите на екватора, тя ще продължи да се върти без никакво изместване. Ако я завъртим на една от тежестите обаче, топката ще започне да се върти, така че тежестите в края на краищата ще се окажат на екватора. В този случай топката изравнява своя максимален инертен момент с оста на въртене, както се изисква от законите на физиката.
Като астрономическо доказателство, че такъв феномен може да се случи, авторите се обръщат към Марс. На екватора на планетата има гигански вулкан, наречен Тарсис, който е най-голямата гравитационна аномалия в Слънчевата система. Тарсис може да се е образувал на екватора, но е много по-вероятно това да е станало някъде по-близо до
полюсите, а след това той да се е преместил към екватора заради увличащите сили, предизвикани от неговата голяма маса.
Нещо подобно трябва да е станало на Земята, казва Киршвинк. Преди 550 милиона години, 20 милиона години преди еволюционния взрив, се затварят някои от зоните на потъване при формирането на суперконтинент. Това води до голямо изместване на тектоничните граници.
Ако Земята е имала гиганска масова аномалия на екватора и сравнително равномерно разпределена маса навсякъде другаде, дори и малко разместване на по-малките части би довело до големи размествания на всички тектонични плочи. Движение до 90 градуса би могло да бъде предизвикано и ако максималния инертен момент ( който е на полюсите ), стане по-малък от средния момент ( който е на екватора ).
Големите движения на тектонични плочи могат много добре да бъдат обяснени с инертно разместване. През 15-те милиона години на бързо преместване на плочите, всички живи форми биха били форсирани да се справят с бързо променящите се климатични условия. Тъй като океанските циркулационни цикли са много чувствителни към промените в климата, една голяма климатична промяна би накарала теченията да станат
непредсказуеми. Резките смени в глобалната океанска циркулация биха предизвикали отделянето на органичен въглерод от океанското дъно. Въпросът какво точно е предизвикало еволюционния взрив може би ще намери своя отговор. Киршвинк отбелязва, че тези глобални промени в океанската циркулация ще разстроят регионалните екосистеми, като ги разбият на по-малки и изолирани групи организми. Според него "Еволюционните шансове за оцеляване в малка популация са по-големи, отколкото в голяма. Въглеродните цикли сочат, че големи промени в океанската циркулация стават на всеки един милион години. Това е достатъчно време за еволюцията, за да израсте на основата на остатъците от предишната флора и фауна.
След това процесът се повтаря. Това е страхотен сценарий за увеличаващото се разнообразие в животинския свят, особено за периода преди половин милиард години, когато се обособяват главните групи животни, които съществуват и до днес. Киршвинк и неговите сътрудници правят тези изводи на базата на информация, събирана в
продължение на 20 години работа в райони с добре изложени пластове от Предкамбрия и Камбрия. Те изучават слабите магнитни полета на скалите ( палеомагнетизъм ) с надеждата да разберат разположението на магнитното поле на земята преди половин милион години. Остатъчният магнетизъм също може да покаже на каква ширина са се намирали седиментите. Това е така, защото магнитното поле се променя с промяната на географската ширина.
Фактът, че са намерени магнитни материали, които сочат в други посоки, показва, че земята се е премествала заедно със северния магнитен полюс. Геоложките образци, събрани в Австралия ( където има най-добре запазени седименти от епохата на Пангея ), показват, че целия континент се е завъртял обратно на часовниковата стрелка с близо 90 градуса. Това завъртане е започнало преди 534 милиона години и свършва някъде в средата на Камбрия.
Северна Америка, от друга страна, се движи бързо от късния Предкамбрий до Средния Камбрий, като за това време сменя разположението си отюжното в северното полукълбо. Дори видовете морски скали, преобладаващи в различните географски райони - карбонати на тропиците и глини и конгломерати в по-големите ширини, доказват палеомагнетично насочени движения. Палеомагнетичните посоки са точни до 5 градуса. Тъй като полюсите се премествали много бързо, може да се определи и приблизителната географска дължина.
Хипотезата на Киршвинк е тествана много пъти, и може би това е вярното обяснение на еволюционния взрив от преди половин милиард години.
Разместване на земната кора През 1958 г Чарс Хапгуд предполага, че земната кора е
претърпяла много размествания, а геоложките концепции за придвижването на континентите е разширяването на океанското дъно дължат своята същност на първично преместване на кората. Според Хапгуд преместването на земната кора е станало възможно, благодарение на пласт втечнени скали на около 160 километра под повърхността на Земята. Едно изместване на полюсите би станало причина скалите в кората да бъдат изложени на
магнитни полета от друга посока.
Преместване на земната кора означава движение на цялата твърда обвивка на Земята върху вътрешните й пластове. Когато това става, планетата претърпява климатични промени. Климатичните зони остават същите, тъй като те се определят от Слънцето, но вече обхващат различни континенти. Последствията от такова преместване на земната кора
биха били катастрофални. По цялата повърност ще има земетресения, а предезвиканите от тях огромни приливни вълни и цунамита ще се разбиват в бреговете на континентите и ще заливат по-ниските части. Старите полярни шапки ще се топят и ще повишават допълнително океанското равнище.
Друг учен, Вавилов, открива пряка връзка между възникването на земеделието и земите над 1500 метра над морското равнище. Работейки с презумцията, че магнитните полюси винаги са близо до полюсите на въртене, Хапгуд събира геомагнитни скални проби, от които
се вижда, че най-скорошното разместване на земната кора е от преди 17.000 да преди 12.000 години. Според тези проби Северният полюс се е преместил от района на залива Хъдсън ( Канада ) да сегашното му място в Арктичния океан.
Ланглей и Хансън, други учени, събират информация за климатични промени, според която е имало големи климатични промени преди 12.000 години. По това време става масовото измиране през Плеистоцена, повишава се морското равнище, приключва ледената епоха, появяват се първите следи от земеделска дейност.
Използвайки геомагнитно и въглеродно датиране, Хапгуд определя, че разположението на полюса през различните периоди е:
Позиция 1 - 63 градуса с.д., 135 градуса з.ш. ( Аляски залив - 75.000 години пр. н. е. )
Позиция 2 - 72 градуса с. д., 10 градуса и. ш. ( Гренландско море - 50.000 години пр. н. е. )
Позиция 3 - 60 градуса с.д., 73 градуса з. ш. ( залива Хъдсън - 12.000 години пр. н. е. )
Позиция четири - днешната позиция.

Доказателства и факти
В своя бестселър "Земята в катаклизъм", историкът Имануел Великовски описва какво би се случило, ако се премести земната ос:
"Нека приемем като работна хипотеза, че под влиянието на някаква сила се премести оста на Земята. Веднага ще последват земетресения по цялата Земя, ще се завихрят множество урагани, а океаните и моретата ще залеят сушата на няколко стотин километра навътре, носейки тиня, и морски животни. Ще изникнат нови планини, езера ще се изпразват за секунди, реки ще променят коритата си. Горите ще бъдат пометени от ураганите и залети от океаните. Някои от моретата ще се превърнат в пустини, а плодородни земи ще се озоват на няколко хиляди метра под морското равнище.
Ако тези събития са съпътствани от смяна в честотата на въртенето на земята около остта й, водата в екваториалните океани би се изтеглила към полюсите заради центростремителната сила. Всеки може да си представи груба картина на това, което ще последва. Изместването на земната ос ще промени климата на цялата Земя, което ще доведе до изчезването на много животински и растителни видове.
Хапгуд и Великовски не правят своите теории на базата на въображаеми опори. Теорията, че земната кора плава върху магма е от 50-те години на 19 век. Доказателства, събрани по целия свят, говорят за един или повече катаклизми в миналото на Земята. Най-ранните от тях са датирани съответно през 1500 г. пр. н. е. и 800 г. пр. н. е. Великовски използва събраните научни доказателства за тези катаклизми в опит да отговори на въпросите: Какво е накарало тропични гори да растат в полярни региони? Каква е причината за голямата вулканична активност в миналото? Защо земетресенията са били толкова много и така силни в миналото?
Теориите за градивността и еволюцията поддържат мнението, че според геологическите находки от незапомнени времена нашата планета изпитва само малки промени - причинени от вятъра или водата например - които по метода на натрупването стават причина за глобалните промени. Тези теории обаче не могат да обяснят големите революции в
природата. Великовски пише още: "Събраните данни показват, че големите световни катастрофи са били придружени или от преместване на земната ос или от смущения в денонощните и годишните движения на Земята.
Състоянието на скалите с вулканичен произход и запазени магнитни свойства много по-силни от тези, които би могло да предизвика земното магнитно поле, показват същността на действащите сили в тези катаклизми. Много от световните феномени, причините за които са слабо познати, се обясняват с една единствена причина. Това е или внезапна смяна на климата, или промяна на границите на океан, или образуване на ледена покривка. В други случаи е продължителен дъждовен период, появяването или изчезването на планина, издигане и потъване на брегове, промяна в магнитното поле на Земята, но никога няколко или всички заедно. Ако се задълбочим в теориите на Великовски, Хапгуд и хиляди други геолози, палеонтолози и археолози, сред които и Айнщайн, виждаме същите тези причини, но съчетани в едно като следствие от преместването на земната ос. Разбира се за самото преместване съществуват други причини, някои от които вече описахме по-горе.
Ранд и Роуз Флемът разглеждат преместването на земната кора в тяхната книга "Когато небето падна". Те намират доказателства за това преместване по целия свят и описват последиците от такъв катаклизъм и по-специално последиците, които засягат нашата
цивилизация. Според Ранд и Роуз голямо преместване на земната кора е имало около 11.000 г. пр. н .е. Те казват, че "...то е оставило следи от смъртоносната си визита като например масовите измирания на животински видове, особено в Америка и Сибир.
Интересно какво ще кажете за другите свидетелства за преместването на земната кора - например корали, намерени в Нюфаундленд, папрати, животински и растителни вкаменелости, въглища ( те имат растителен произход ) и вкаменени палми в Антарктика, както и водни лилии и вкаменени палмови листа дълги 3-4 метра в Шпитцберген. Има
свидетелства, че на около 780 километра от Северния полюс през миоцена е имало блатен кипарис. Всички тези факти говорят, че полюсите не са покривали същите части от сушата през цялата геоложка история. Имало е времена, когато ако не се адаптираш бързо и не мигрираш - умираш.
Ако ужасът на преместването на земната кора ни сполети днес, прогресът и хилядите годин еволюция ще бъдат пометени напълно от повърхността на земята за няколко десетки години. Тези, които живеят близо до високи планини, имат шанс да оцелеят, но те ще оставят в долините всички плодове на цивилизацията, градени хилядолетия. Само няколко десетки години след това за разрушителните оръжия, мощните машини, и дори за домакинските уреди, ще се говори като за нещо фантастично. Може би оцелелите ще предават тези истории на децата си, а те на техните деца, а когато след още няколко хиляди години техните потомци може би ще достигнат нашето ниво на развитие, истиността и
първоизточника на тези истории ще са забравени, и те ще бъдат обявени за "митове" и "легенди" за "боговете" от "древността". Въпреки това ще се намерят достатъчно смели хора, които в да следват митовете в търсене на "изгубени земи" и "митични градове" ( като Ню Йорк, Париж... ), Те дори може да следват карти, прерисувани от картите, оцелели на някой кораб или подводница.
Такива събития може да са се случили в миналото, може да се случат и в бъдеще. Но в училище не ни учат на това. Въпреки това аз се надявам вие да продължите да търсите истината в митовете на древните, които са запазили, макар и в изменен вид, част от културата и науката на нашите неизвестни предци.
Един мамут разказва...
Мъртвите животни не могат да говорят, но въпреки това понякога ни казват много важни неща. Има една уникална история, която е повтаряна от много животни, но нито едно от тях не я разказва в такива детайли и така достоверно, както един мамут. Самата история е доста
проста - мамутът е умрял от внезапна смърт. Неговото тяло се е замразило за часове. Когато няколко хиляди години по-късно откриват тялото му в Сибир, се оказва, че тялото му е толкова добре запазено, че кучетата лакомо се нахвърлят върху него преди да бъдат спрени от стопаните си. Тялото на мамута дори не било започнало да се разлага запазено от студа в самотния му гроб. Има много истории за мамути, бродещи из ледените простори на Северна Европа и Сибир. Винаги съм се чудил откъде намират достатъчно храна, за да поддържат жизнените функции на огромните си тела, на място, където има толкова малко растения. Сибирския мамут най-накрая дава отговор на този въпрос - тези равнини са били не ледени, а субтропични, а в съседни, отдалечени райони са намерени доказателства
за съществуването на степна растителност. В стомаха на мамута и дори в неговата уста са
намерени растения, доста добре запазени от екстремните температури. И познайте какво - всички растения са от видовете, срещани в субтропичните климатични зони. Именно те направиха от този мамут и неговата история истинска сензация, защото веднага възниква въпроса: какво търсят субтропични растения в устата на мамут, замръзнал толкова бързо, че дори не е успял да започне да се разлага?
Всичко на тропиците се разлага много бързо под действието на топлината и интензивната слънчева радиация. Никаква мъртва органичнаматерия не може да избегне действието на тези сили, т. е. няма начин умрелият мамут да не е изпитал влиянието им. Ако беше изложен на тези фактори дори само за един ден, щеше да има видима разлика в
състоянието на трупа. Но никакви следи от разлагане не са открити потялото на мамута. Единственото възможно заключение, е че климатът се е сменил от субтропичен до арктичен за много кратко време. Това именно е най-интересната част от историята на мамута.
Поддръжниците на теорията за катаклизмичната еволюция правят този мамут един от главните й аргументи. Всички останали или се опитват да я заобиколят, или да обяснят по някакъв смешен начин. Въпреки това мамутът доказва по категоричен начин, че има възможност за драстична смяна на климата практически само за миг. Не говорим за
промяна от няколко градуса географска ширина или дължина, а за огромна промяна, чиято същност показва, че климатичните зони са се завъртяли с поне четвърт от земното кълбо. Това в действителност показва, че разположението на полюсите също се е променило. При това то не е станало, както някои последователи на катаклизмичната еволюция смятат -
постепенно, а изведнъж, за по-малко от ден. Този факт добавя още повече "лютиви подправки" към историята на мамута, тъй като официалната наука ( науката, която учим в училище ) все още не е "твърдо" убедена във верността на теориите за преместване на полюсите, а сега й се налага да приеме, че такава смяна не само е станала, но е приключила за един ден!
Един много важен въпрос е въпроса за силата ( силите ), предизвикали такава драматична промяна, и дали са способни да го направят няколко пъти в историята на планетата. Защото ако полюсите наистина могат да "скачат" от едно място на друго, отдалечено на хиляди
километри, то следите от ледникова дейност по цялото кълбо доказват, че те наистина са го правили. Този факт показва че няма смисъл в твърденията, че облак преминаващ космически прах би могъл да предизвика продължителното застудяване в Северното полукълбо, известно като последната ледена епоха. Освен това изследвания от последните
деситилетия показват, че когато в едното полукълбо е имало застудяване на климата, в другото също е имало такова застудяване. Такива ситуации могат идеално да се обяснят с изместване на полюсите. Излиза, че ледените епохи не са изолирани случаи, а просто стават на местата, където са се намирали арктичните и антарктичните райони в момента на
застудяването. Въпросът за силите, предизвикали това движение все още е без отговор, но може би вече сме близо до него.
НАСА ( САКА - Северно Атлантическа Космическа Агенция ) подвърди представата за Вселената като електромагнитна структура. Главния принос за това имаше откритието, че системите от пръстени и луни около газовите планети следват линиите на техните електромагнитни полета. Както и да го въртим, излиза че електромагнетизма определя
разположението на материята ( следователно и на полюсите ). От това следва, че промяната в електромагнитното поле може да е причина за "скока" на полюсите.
Учени от университета в Лайпциг са разработили модел, според който нашата планета функционира като едно огромно динамо. Металите и скалните късове имат магнитни свойства. Когато техните магнитни линии се пресекат, механичната енергия се превръща в електрична и планетата се зарежда електромагнитно. Така планетата изгражда свое
собствено магнитно поле. Изследването на Лайпцигския университет доказва
също, че системата е много нестабилна. Знае се, че електромагнитните полета могат да сменят поляритета си. Това разбира се важи и за земното магнитно поле. Планинските хребети са свидетелство за това. Те са се формирали един след друг по време на големите катаклизми от потоците лава, бликащи от океанското дъно. При изстиването на лавата, магнитните частици запазват тяхната посока, следователно те показват разположението на магнитните полюси ( които са близо до географските ) в момента на застиването.
Насочеността на магнитните частици показва, че тези катастрофи са били съпътствани от смяна на разположението на полюсите. Измерванията на магнитните частици са направени в различни хребети и показват, че те са сменили посоката си диаметрично ( т. е. на 180 градуса ) поне 170 пъти за последните 70 милиона години.
Съществуват и теории, според които тези драматични промени в разположението на полюсите, свидетелствата за които са открити в магнитните частици на лавата, показват само най-големите катаклизми, а в същност по-малки колебания в мястото на полюсите стават доста по-често. Вече отговорихме на стария въпрос, но се озоваваме пред нов -
какво предизвиква такива големи промени в магнитното поле на Земята.
Може би отговора е в електромагнитното поле на Слънчевата система. Всяко електромагнитно поле се формира според факторите, които му въздействат. Когато тези фактори се променят се променя и полето. Това означава, че добавянето на енергия променя енергийния потенциал в следствие на което се променя електромагнитнтото
поле. Такива промени могат да усилят магнитното поле на определени места, но въпреки това да станат причина за глобални промени в структурата му. Ако полето се промени достатъчно, ще се промени и разположението на полюсите.
Орбитата на една планета се определя на същите принципи както и орбитата на електроните. Тя зависи от заряда, който определя мястото на планетата в магнитната структура на Слънчевата система. Следователно промяната на големината на заряда може да доведе до смяна на орбитата. Когато един електрон получи или освободи един фотон, неговия енергиен потенциал се променя, а заедно с това и орбитата му. Планетите могат да получат енергия при сблъсък с космическо тяло.
Те освобождават енергия при вулканичните изригвания. И при двата случая може да настъпи обръщане на поляритета на планетата и дори промяна в орбитата й.
Потвърждение за това намираме в древните легенди на маите и китайците, в които намираме истории, в които се разказва, че след голямо природно бедствие Слънцето изглеждало по-малко, а Луната по-голяма.
Изглежда, че такова бедствие като преместването на полюсите на Земята с около 90 градуса за един ден се е случвало и може да се случи отново. Този факт още не е признат от официалната наука.
Може би ще трябва да дочакаме такова преместване наистина да стане, за
да се убедим в неговата истинност. Дано да не е така.